Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.01.2016 22:19 - Историята на едно българско момиче с не съвсем български корени
Автор: iskrenavk Категория: Други   
Прочетен: 2687 Коментари: 3 Гласове:
3

Последна промяна: 08.01.2016 23:29

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 Историите в този текст са достоверни. Личността, от чието име ги разказвам за Вас, даде своето съгласие, но пожела да остане анонимна.

 

Кръвта на баща ми ме определя като сирийка. И да, когато повечето хора чуят това автоматично ме приспадат към групата „бежанци“.  Но аз съм родена в България. Имам българско гражданство. Майчиният ми език е български. Израснала съм тук - като теб. Кръвта на майка ми ме определя като българка - като една от всички вас. Тук се създава големият парадокс – българче от рода на бежанците. Да, от една страна съм като тях, защото споделяме общи корени, но това ме прави точно толкова и част от населението на България. Не веднъж съм посещавала Сирия, за да видя роднините си. Изброеното до тук  обаче няма значение, защото преди всичко трябва да се определяме като хора. Като един общ биологичен вид с великата способност да разсъждава!

И когато ме попитате като каква се чувствам, като каква определям себе си? Тогава дори и аз не знам какво да отговоря. В България се чувствам като сирийка, защото осъзнавам колко се различава културата, която следва семейството ми от тази на околните. И тук не говоря за маниерите на масата. Не говоря за хвърлянето на отпадъци в кошчето. Говоря за семейната култура. Защото докато вие тук имате по 3-4 първи братовчеди и с половината от тях нямате допирни точки, докато вие се срещате с тях по улицата и се разминавате като непознати, аз имам 4 лели и 5 чичовци по бащина линия. Имам 40 първи братовчеди, които от своя страна имат общо 12 деца. Да, това е реалната им бройка! И помня името на всеки от тях. Но трябва да знаете, че ние не създаваме потомство, за да се издържаме от социални помощи. Не създаваме наследници по погрешка. Всяко дете е предварително планувано и обичано още преди да се появи на бял свят. Ние не сме като дамата от Нова телевизия, която не знае имената на своите десет деца. Онези, които самата тя е родила и за които се предполага, че трябва да се грижи… Поне през първите 18 години. Аз имам 40 братовчеди и три сестри. Това прави общо 43 братя и сестри в моя живот. За нас кръвта не става вода. Когато един има нужда от нещо, всички сме до него. Затова аз не мога да разбера как може три години да не се обадиш на кака си от Хасково. Как е възможно да не се интересуваш от здравето на роднините си или да разбереш, от баба Минка на втория етаж, че вуйчо ти очаква дете.

Същевременно с това обаче, когато съм покрай сирийците, осъзнавам колко съм различна и от тях. Понякога се чувствам като бебе. Буквално.  Неопитно. Ненаучено. Невидяло още нищо от живота бебе. Аз не знам и половината от традициите, с които е израснал татко ми. Докато той в детството си е закусвали със „суджу“ и фалафели, аз тук съм мазала филии с лютеница и сирене. Знам сирийски, но в Сирия се говори главно на арабски. Така, се оказва, че в моята втора родина не мога да разбера никой друг освен най-близките ми и част от техните съграждани. Въпреки това, много обичам това място и винаги ще пазя спомените за него без значение кога ще стъпя отново там.

Още помня как двудневния път към вкъщи след всяка среща с роднините преминаваше  в сълзи. Горещи. Солени. Детски. Искрени сълзи. Веднъж останахме да пренощуваме в един сирийски манастир в Турция. Може би местенцето е било много хубаво, но друго привлече вниманието ми. Слязохме от колата. Мъж, облечен в черно расо, ни доближи. Имаше дълга брада и блестящ жълтеникав кръст на врата си. Проговори на баща ми на чист сирийски език: “Защо това дете е толкова разстроено?“ Получи отговор. Извади едно малко златно кръстче и ми го подари. „За да те пази!“ каза ми той. Още го имам. „За да ме пази!“ В такива моменти се чувствах сякаш предавам кръвта си. Сякаш си тръгвам завинаги.  Следващите 365 дни изглеждаха несравнимо много.  Чувствах се сякаш километрите ще ме отдалечат от тази необикновена топлина, която излъчват близките хора. С времето разбрах, че това не е така и без значение къде си, винаги можеш да обичаш. Но на тази крехка възраст детското сърце е твърде младо, за да осъзнае такива велики мъдрости.

Дори да знам, че не трябва, понякога се чувствам далечна от тях, защото не съм видяла ужаса. Винаги съм приемала Сирия като мястото, където са роднините. Мястото изпълнено с любов и топли спомени. Място, което посещавам за няколко месеца в годината сякаш отивам на екскурзия. Но за бежанците не е така. Ужасът, който са преживели до сега и продължават да изживяват, е непонятен за всички нас. Докато ние тук се оплакваме от предстоящия изпит по социология, те се молят за оцеляването на брат си или сестра си. Според чичо ми ден без гърмеж от оръжие или тътен от бомба просто не е нормален ден. За тях трагедията, страданието и страхът са се превърнали в ежедневие и този екшън филм се превръща все повече в ужас изпълнен с драма и болка.

Все по-често се случва телефонът на баща ми да звънне през малките часове на нощта. Когато това се случи - изтръпвам. Сякаш дъхът ми спира за миг. Сърцето се разтуптява. Мислите минават на лента. Най-напред се сещам за най-близките. Представям си най-лошото. Надявам се и тайно се моля всичко с тях да е наред. После започвам да си представям различните неща, които е възможно баща ми да чува в този момент. Търпеливо изчаквам, за да видя реакциите му. Дали ще стане? Дали ще започне да набира други номера? По неговите действия разбирам типа на „новината“, която е чул. Цялата тази ситуация вече започва да се превръща в една ужасяваща рутина, която, повярвайте ми, не става по-лека с повторенията. Случвало се е цели нощи да не спим в очакване на подробности за някое събитие. Звъним и опитваме пак и пак, и пак да се свържем с близките, за да проверим дали всичко е наред. В такива моменти осъзнавам, че аз, тук и сега не виждам нищо от войната. И наистина не искам никой друг да я усеща по какъвто и да е начин.

Какво изпитвам като заговорите за войната ли? Изпитвам страх. Страх ме е за роднините ми, за приятелите ми. Страх ме е дори за тези, които не познавам. Страх ме е за всички и ми се иска да можех да помогна. Понякога дори си мисля, че баща ми се чувства виновен за това, че е дошъл тук преди 30 години. За това, че е далеч от близките си в този труден момент. Част от тях вече избягаха и се спасиха, но друга останаха там и не желаят да напуснат родината си. Остават там до последно, за да се борят с невъзможните за оборване.

Така съвсем скоро мой роднина преживя сложна операция след избухнала бомба в кафене. Той оживя, но не искам да си представям ужаса, който е преживял, когато е видял как двама братовчеди и още много други хора загиват пред очите му. Не искам да си представям ужаса, който тези невинни хора виждат всеки ден. Те просто желаят да живеят… Да имат право на живот така, както аз и ти. И да, аз знам, че бежанците не са винаги „горките сирийци“, които се опитват просто да спасят живота си. Понякога има използвачи. Не използвачи на хора, а използвачи на ситуации. Такива, които извличат изгода от случващите се трагедии в момента, за да се населят на друго място и да създадат нови трагедии. Знам това. Аз не съм нито глупава, нито сляпа. Но и за  теб не е приятно, когато чуеш, че в някои страни избягват българите, нали? Не ни приемат като равни и дори ни тъпчат. Изгубили сме предварително шансовете си за реализация заради някой, който е злоупотребил с доверието на друг. И при бежанците е така. Това, че част от тях създават проблеми и безредици, не означава, че трябва да отнемем шансовете на всеки от тях. Както се казва: "Има хора и хора." След всичко, което се е случило, не трябва и да вярваме сляпо на всеки около нас. Но  следващия път, помисли преди да говориш. Помисли преди да обвиниш. Помисли преди да удариш. Помисли преди да поставиш група хора под общ знаменател. Просто мисли, защото това е най-ценното, което като хора можем да направим в този момент.

Аз също като теб съм далече от тези картини, с които хората там се сблъскват ВСЕКИ ДЕН.  Искам да знам какво се случва, но никой не иска да ми разкаже пълната истина. Питам дори когато ми е ясно, че не е приятно, само за да науча повече за това как са живели избягалите през последните две-три години. Но няма кой да преразкаже всичко видяно, защото никой избягал не иска дори да се сеща за това, което го е сполетяло. Това само по себе си говори достатъчно, нали?

Аз и ти сме далеч от войната. Аз и ти сме една крачка по-далеч от смъртта. Или поне е хубаво да мислим така… Аз и ти живеем в една държава и корените не ни определят като личности.  Аз и ти не сме толкова различни.  Защото  ние… Сме преди всичко хора.

 Баща ми е сириец, а твоят?

 




Гласувай:
4



Следващ постинг

1. germantiger - Патетично, но и истинно
09.01.2016 20:17
Роден съм с германска и българска кръв. Детските ми спомени са кръг от злобни хлапета около мен, които ми крещят в лицето: „гаден немец” и „фашист”. Беше им явно забавно по няколко да скачат на един и да те удрят, плюят и дърпат, където хванат – коса, дреха или чанта. Първо от това боли, а като минат няколко години това изгражда. Ако вложа излишен драматизъм и славянска патетика или реша да се правя на жертва мога да продължа и да попитам: „Кой ще поеме вината за детската травма, няма ли психолог и съчувствие?” Аз обаче съм убеден и горд, че това ме прави твърд и корав. С клеймото „гаден германец” се расте, живее и понякога много добре. Удивително е колко уверен, силен и нахъсан можеш да станеш когато другите се опитват да те смачкат. Спестявам Ви случаи, унижения и дългите години отчуждение. Категорично не съм жертва, звучи учудващо – но всичко това не ме комплексира, а дори напротив – помня щастливи моменти, истински приятелства и родителска обич! Война - това значи смърт, трагедия и рев. Всеки, който намира това за забавно е глупак. Всеки, който не е губил близък едва ли ще го разбере. Войната - водена не винаги от тези, които хората смятат за герои. Виждал съм смърт на войник, която никак не е героична, а често пъти е жалка и срамна, войната не е подвиг, тя е страх и кръв!
цитирай
2. germantiger - ...
09.01.2016 20:21
Що иде реч до бежанците и огромния процент (не всички) мигранти в "германия"...

Те са убийците на Гемрнаия - убиващи я демографски, културно и вече нравствено.

Впрочем след 1945 г. няма Германия, а онези там са ментегерманци, истинските приключиха 1945 г. или постепенно измряха на преклонна възраст. Моите роднини германските ми такива в Република Южна Африка и в САЩ сме по-германци от тези в центъра на Европа.

...

Успех в блог.бг и прощавай, че "избих на моята германска тема"!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: iskrenavk
Категория: Други
Прочетен: 9639
Постинги: 2
Коментари: 3
Гласове: 8
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031